Танци от Тракийска фолклорна област

Боалийско хоро

Боалийското хоро (известно още като Бохалийската или Бохалиско) е живо и темпераментно тракийско хоро, характерно за Ямболския и Сливенския край. То се играе в равноделния тактов размер 2/4 и се отличава с бързо, игриво темпо, което винаги носи много настроение на участниците. Често съпроводът е на популярни песни като „Дядовите Добреви пет снахи“. Хорото е смесено – играе се от мъже и жени, заловени за длани, като ръцете могат да бъдат спуснати долу или свити в лактите. Типично за този танц е изпълнението в „скъсан“ (отворен) кръг, което позволява на водача да води редицата с динамика и свобода. В зависимост от конкретното населено място, хорото се среща в различни варианти, но винаги запазва своя „скоклив“ и жизнен характер. Основните движения включват хлопки, ножички и ръченични стъпки, като акцентите обикновено са насочени надолу към земята на първото време на такта. Ръцете също участват активно в танца – те могат да пружинират ритмично или да се люлеят напред-назад, подчертавайки енергията на стъпките. Въпреки че най-честият хват е за длани, в някои варианти може да се срещне и захват за пояс. Интересен и отличителен вариант на Боалийското хоро е този от село Окоп (Ямболско), популяризиран от ансамбъл „Българе“. За разлика от повечето тракийски хора, които тръгват надясно, този конкретен вариант започва с движение наляво. Традиционно той се е изпълнявал в края на сватбените тържества, като финална кулминация на празника.

Бучимиш

Бучимиш (или Бучиниш) е едно от най-емблематичните и сложни хора от Тракийската фолклорна област, характерно конкретно за района на Пазарджик. Най-отличителната черта на танца е неговият уникален неравноделен тактов размер 15/16. Този сложен ритъм се брои на седем времена с удължен пети дял: „раз-два-три-четири-пееет-шест-седем“. За улеснение при разучаването, броенето често се разделя на групи като „раз-два, раз-два, раззз, два, три“. Хорото се играе смесено от мъже и жени, които се залавят за пояс („на ле́са“). Традиционно мъжете застават в двата края на редицата, а жените – в средата. Стилът на изпълнение носи типичния почерк на пазарджишкия край: танцува се с лекота, но в леко приклекнало положение („натрисане“), което подчертава връзката на тракиеца със земята. Акцентите са насочени надолу, а движенията включват характерни придвижвания вляво и вдясно, набивания на пета и стъпки „в лост“. Интересно е, че варианти на Бучимиш се срещат и в съседни фолклорни области. В Ихтиманския край (Шоплука), който е преходна зона към Тракия, хорото се играе в същия размер и темпо, запазвайки набиванията и приклекналата позиция. В Самоковско то е познато под името „Сечим, сечим сечинак“. Съществува и северняшки вариант от района на Монтана, наричан „Сечим, сечим Бучиниш“, който обаче се изпълнява в различен размер – 13/16 с шести дълъг дял.

Караджамурталийската (Караджамурталийско хоро)

Традиционно и динамично хоро от Тракийската фолклорна област, носещо автентичния дух на Радневския регион (Старозагорско). Танцът притежава всички класически белези на тракийското танцово изкуство — леко приклекнала стойка, меко и продължително пружиниране в коленете, стабилност и характерни тракийски набивания. Танцува се с усещане за приземност, но с висока градусова динамика и празнично настроение.

Пазарджишка копаница

Копаницата (11/16) в Тракия се различава от шопската по своята "земност". Докато шопът скача, тракиецът "копае" земята с пета. Движението е насочено надолу, с тежест. Допълненото описание за този запис трябва да включва акцента върху набиването на краката и прикляканията, които са по-дълбоки и задържани.

Право тракийско хоро

Това е фундаменталният танц на областта. В началото е бавно и тържествено (често на песен), като танцьорите пристъпват тежко и достолепно. Постепенно музиката се ускорява и преминава в инструментална част, където движенията стават по-сибни и остри ("тропанка"). Захватът е задължително за пояс, символизиращ общност и единство.

Старо еркечко хоро

Старинно хоро на етнографската група „ваяци“ от с. Еркеч (дн. Козичино, Поморийско). Изключително автентично и старинно хоро, носещо духа на една от най-интересните и консервативни етнографски групи в България – ваяците [1.2.1, 1.2.2]. Танцът се отличава с невероятна „земност“, тежест и вътрешно напрежение. Стъпките са приклекнали, с подчертано набиване на цели ходила, което изразява дълбоката връзка със земята. Няма излишни подскоци, а движенията изискват голяма стабилност и специфично пружиниране. Ниво: Средно напреднали (самите стъпки не са много сложни като схема, но овладяването на специфичната „ваяшка“ тежест, стил и приклякане изисква опит).

Тракийска ръченица

Трите пъти

Името на хорото е директно указание за неговата структура – три стъпки напред, три назад (или три притропвания на място). То е отворено, жизнерадостно и достъпно. Липсващата информация за захвата е категорична – "за пояс". Ръцете са спокойни, а трусът на тялото се предава хоризонтално по веригата. Това е социален танц, който често се играе по мегданите на празници.

Щеркольовата

Щеркольовата (или Щеркольово хоро) е изключително темпераментно и жизнерадостно българско народно хоро от Старозагорския край на Тракийската фолклорна област. То се изпълнява в тактов размер 2/4 и се брои равномерно „раз-два“. Характерно за танца е бързото темпо, което носи динамика и весело настроение, напълно отговарящи на любопитното му име. Хорото е смесено, като участниците – мъже и жени – се хващат най-често за длани, макар че се срещат и варианти със захват за пояс. Танцът е пъстър и оригинален, а движенията му подсказват за евентуалния произход на името – свързано вероятно с „Щерката на Кольо“. Ако съдим по характера на хорото, девойката, вдъхновила танца, е била изключително пъргава и енергична. Един от най-разпространените днес варианти на хорото се състои от 12 такта. Хореографията е динамична и включва разнообразни елементи като подскоци, прескоци и приситване. Въпреки че има придвижване и вляво, и вдясно, общата посока на движение на хорото е надясно. Заради бързината и богатството на стъпките, „Щеркольовата“ не се счита за едно от най-лесните за усвояване хора, но бързо става любимо на танцуващите. В съвременната практика танцът най-често се играе на специфичен инструментален съпровод или на популярната песен „Калино, Радо“ в изпълнение на Сестри Диневи. И двете музикални произведения подчертават игривия характер на хорото и допринасят за емоционалния му заряд.

Ямбола

Динамично и жизнено хоро, типичен представител на Тракийската фолклорна област. Отличава се със специфичната за региона „приклекнала“ стойка, мекото пружиниране в коленете и характерните тракийски набивания (акцентирани стъпвания с пети или цяло ходило). Движенията се изпълняват с чувство за земност, плътност и стабилност, като хорото носи весело и тържествено настроение.